По-малко Радичков в "Януари" на Паунов
" Януари " е игрален дебют на на Андрей Паунов - режисьор на респектиращата документална трилогия " Георги и пеперудите " (2004, до 2016-а го смятах за най-добрия български филм след 1989 година - положителни игрални още не се бяха появили), " Проблемът с комарите и други истории " (2007), " Момчето, което беше цар " (2011), както и на " Да вървиш по вода " (2018). С изключение на последния обаче, пресъздаващ чисто документални свидетелства за инсталацията на Кристо Явашев " Плаващите кейове ", всички те принадлежат по-скоро към някакъв хибриден жанр между действително съществуващото и постановъчното. В това пространство се наместваше и междинният опит с Борис Десподов " Имало едно време един уестърн " - в него Паунов е съсценарист и копродуцент - нещо приблизително сред документалистика и метауестърн с Клаудия Кардинале, само че в действителност просто приятна креативна командировка в Табернас, с цел да снимат в основна роля дамата на режисьора.
Та, " Януари " в действителност е първият напълно фикционален роман в биографията на Паунов. Но не напълно, не напълно - това също е филм " сред ": и той е подобен освен за персонажите, които се намират в безтегловното пространство и време сред живота и гибелта, сред индивида и тенеца, сред осезаемото и невидимото. В " Януари ", по-скоро " по мотиви от ", в сравнение с акомодация по едноименната пиеса на Йордан Радичков, режисьорът също стъпва върху нещо фактически и историческо - и го преработва по собствен облик и сходство.
Пиесата (доразвиваща по-стар роман от сборника " Свирепо въодушевление ", 1965) е написана през същата 1974 година, когато е роден Андрей Паунов. Може би с цел да продължи тази символика, той избира премиерата по кината да е на оптимално близка дата до годишнина от кончината на Радичков (21 януари), макар че филмът е приключен цяла година по-рано. Режисьорът си дава сметка, че публиката ще търси в текста на кино лентата мъдреца от Калиманица - и ще откри малко от него. Със сигурност е нужна храброст да посегнеш към деконструкция на подобен създател и текст, само че тази " безочливост " към класика-съвременник ще обрече доста фенове на разочарование.
А в " Януари " има попадения, които заслужават да се видят и упоменат. На първо място, образната среда - операторската работа на португалеца Вашко Виана, костюмите и декорите на Мария Паунова, монтажът на Виктория Радославова, Анастас Петков и Франсиско Морейра. Кадрите, най-малко в първата половина на кино лентата, са напълно композирани, а актьорските превъплъщения на Йосиф Сърчаджиев и Самуел Финци - и една врана - рядко органични за българския екран. Черно-бялата камера не стои самоцелно, както в други филми, тъй като в безграничното бяло на зимата и черното на гората, която гълтам героите един след различен, хората и вълците нямат друг цвят. Филмът стартира красиво, мистично, постепенно, без топлата бъбривост на пиесата... и стига до средата в прекомерно дословния откъс от " Сиянието " на Кубрик, обагрен и сниман като рецепта за епилептичен пристъп. Нямам пояснение за тази кръпка в тъканта на филма; надалеч по-ясна е връзката с Бекет, чийто Годо е като в никакъв случай непоявяващия се Петър Моторов (Нева Мичева напомня, че и двамата артисти в основните функции са играли очакващия Владимир във " В очакване на Годо " - Сърчаджиев в първата българска театрална версия на Леон Даниел през 1988 година, а Финци - в немската от 2015-а, за която е разгласен за артист на годината в Германия).
Ясно е, че Паунов, прочут с много дръзките си екранни мечти, е желал филмът му да бъде нещо приблизително сред съновидение и илюзия, което влияе на подсъзнателно равнище (Дейвид Линч, ти ли си?), само че разпадът на описа не носи на фена задоволство, а единствено лека усмивка, щом чуе песента на Емил Димитров. Второстепенните артисти - Захари Бахаров, Леонид Йовчев - стоят компактно в типажите, които българското кино/театър им е отредило от дълго време и не способстват към оригиналността на " Януари ".
Тъй като това е интернационална продукция - операторският екип е португалски, съсценаристът Алекс Барет е лондончанин, а филмът потегля редом с българските киносалони и в лимитирано разпространяване на Острова - ясно е, че имаме опит " Януари " да бъде четен по-глобално и модерно. В мизансцена, който е доста друг от селската кръчма в пиесата, се разпознава разпадът на социализма, селата на Северозапада са опустели и потънали в съсипия, мистерията се е разширила до апокалипсис. Фолклорните детайли не са изцяло изтрити (кукерите), само че до края на кино лентата не ме оставяше възприятието, че отвън чисто занаятчийската умелост - която е забележителна - това, което одобрявам в " Януари " е в действителност Радичково, а това, което не е Радичково, не се е получило.
-->
Та, " Януари " в действителност е първият напълно фикционален роман в биографията на Паунов. Но не напълно, не напълно - това също е филм " сред ": и той е подобен освен за персонажите, които се намират в безтегловното пространство и време сред живота и гибелта, сред индивида и тенеца, сред осезаемото и невидимото. В " Януари ", по-скоро " по мотиви от ", в сравнение с акомодация по едноименната пиеса на Йордан Радичков, режисьорът също стъпва върху нещо фактически и историческо - и го преработва по собствен облик и сходство.
Пиесата (доразвиваща по-стар роман от сборника " Свирепо въодушевление ", 1965) е написана през същата 1974 година, когато е роден Андрей Паунов. Може би с цел да продължи тази символика, той избира премиерата по кината да е на оптимално близка дата до годишнина от кончината на Радичков (21 януари), макар че филмът е приключен цяла година по-рано. Режисьорът си дава сметка, че публиката ще търси в текста на кино лентата мъдреца от Калиманица - и ще откри малко от него. Със сигурност е нужна храброст да посегнеш към деконструкция на подобен създател и текст, само че тази " безочливост " към класика-съвременник ще обрече доста фенове на разочарование.
А в " Януари " има попадения, които заслужават да се видят и упоменат. На първо място, образната среда - операторската работа на португалеца Вашко Виана, костюмите и декорите на Мария Паунова, монтажът на Виктория Радославова, Анастас Петков и Франсиско Морейра. Кадрите, най-малко в първата половина на кино лентата, са напълно композирани, а актьорските превъплъщения на Йосиф Сърчаджиев и Самуел Финци - и една врана - рядко органични за българския екран. Черно-бялата камера не стои самоцелно, както в други филми, тъй като в безграничното бяло на зимата и черното на гората, която гълтам героите един след различен, хората и вълците нямат друг цвят. Филмът стартира красиво, мистично, постепенно, без топлата бъбривост на пиесата... и стига до средата в прекомерно дословния откъс от " Сиянието " на Кубрик, обагрен и сниман като рецепта за епилептичен пристъп. Нямам пояснение за тази кръпка в тъканта на филма; надалеч по-ясна е връзката с Бекет, чийто Годо е като в никакъв случай непоявяващия се Петър Моторов (Нева Мичева напомня, че и двамата артисти в основните функции са играли очакващия Владимир във " В очакване на Годо " - Сърчаджиев в първата българска театрална версия на Леон Даниел през 1988 година, а Финци - в немската от 2015-а, за която е разгласен за артист на годината в Германия).
Ясно е, че Паунов, прочут с много дръзките си екранни мечти, е желал филмът му да бъде нещо приблизително сред съновидение и илюзия, което влияе на подсъзнателно равнище (Дейвид Линч, ти ли си?), само че разпадът на описа не носи на фена задоволство, а единствено лека усмивка, щом чуе песента на Емил Димитров. Второстепенните артисти - Захари Бахаров, Леонид Йовчев - стоят компактно в типажите, които българското кино/театър им е отредило от дълго време и не способстват към оригиналността на " Януари ".
Тъй като това е интернационална продукция - операторският екип е португалски, съсценаристът Алекс Барет е лондончанин, а филмът потегля редом с българските киносалони и в лимитирано разпространяване на Острова - ясно е, че имаме опит " Януари " да бъде четен по-глобално и модерно. В мизансцена, който е доста друг от селската кръчма в пиесата, се разпознава разпадът на социализма, селата на Северозапада са опустели и потънали в съсипия, мистерията се е разширила до апокалипсис. Фолклорните детайли не са изцяло изтрити (кукерите), само че до края на кино лентата не ме оставяше възприятието, че отвън чисто занаятчийската умелост - която е забележителна - това, което одобрявам в " Януари " е в действителност Радичково, а това, което не е Радичково, не се е получило.
-->
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ